Мъничко слънце

Мъничко слънце в моята стая изгря.
Такова едно усмихнато, бяло.
По-усмихнато от всичките триста и кусур слънца,
дето всяка сутрин изгряват за щяло-нещяло.
Моето слънце обаче дойде посред нощ.
Измръзнало, с краче понакуцващо май че.
Ела, почини си. Не искам – отвърна ми то.
Ти още не знаеш ли, че съм слънце – юначе?
Не знаех, разбира се. А беше прекрасна нощта.
И стаята двойно по-светла отвсякога беше.
Кафето похъркваше на котлона, сякаш береше душа.
Дори на леглото никак не му се спеше.
Леглото – тази стара, прегърбена кранта,
поскърцваше, измъчена от някой друг преди мен.
После имаше смях. Имаше после щастие.
Малко сънища. После, пак този ден.
Той дойде неочакван, неканен от никой,
като живата съвест на грешник след последния грях.
Той дойде, както ти във моите стихове –
усмихната, с билет за бургаския влак.

Коментари:
:) :D :( :o 8O :? 8) :x :P :| ;) :lol: :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :mrgreen: