Първомайски мисли на един първомайски човек

Автор: Александър Димитров

purvi-may   Да ви кажа, скъпи сънародници, нещо напоследък не се чувствам съвсем розово… По субективни и обективни причини, естествено… Бре, че интелигентно прозвуча… Дай сега, умнико, да видим какви са тез причини… Такааа… Субективната, всъщност, е само една – без да искам седнах върху розовите си очила, а такива на пазара се намират трудно… Обективните обаче са няколко, тъй че ще ги изброя поцифрово. За по-голяма прегледност…
1-во. Погрознявам… Не, че ми пука, но създавам душевен и офталмологичен дискомфорт на тези, дето ме гледат… От що ли е така, запитах се… Няма да ти кажа пък, отговорих си… Еее, кажи де, кажи… Хм, положението съвсем не е розово, рекох си, щом започнах сам да си приказвам… И тъй, залисан в приказки, не усетих как отговорът сам изригна в огромния бушуващ вулкан /че му забравих името… а бе оня, от Исландия…/, за по-кратко наречен Моя Глава – „Работата краси човека, а мързелът го грози.” Ето – той, народът, простичко си го е казал човека… Ще погрознявам не, ами Квазимодо на галено няма да искат да ми викат хората… Ей, шшш, и толкоз… Което направо ще си е краткия вариант на „Ей, шогрознелия шишко”… Или „шопар шантав”… Или съвсем накратко – „Шашооо, Шашо…” Както и да е… Те, хората, си знаят работата и ще ми викат, както си решат… Аз обаче да взема да се взема в ръце и малко да поработя, а… Че все пак е 1-ви май и ще е грехота да не се поразкрася малко… Да се порозовя де… Ама с мярка, че от много хубост момите наоколо току-виж се натръшкали, като ме съзрат, нали? Неудобно ще стане някак си… Сега да преминем към второто…
2-ро. Уффф, не че обичам да се оплаквам… Та да ви се оплача де – със сърцето нещо напоследък не съм добре… Уж доктори, уж софиянци, високи технологии уж използвали, ама… Подпира и боде, пущината… Дааа, пак ще разчитаме на алтернативно самолечение, викам си… Но какво да е то, каквооо… И като взе, че като ми просветна… За втори път днес… Бре, че светъл празник бил тоз 1-ви май… И така – внимавайте! Ще пея!

Дружна песен днес да екне,
песен, песен на труда,

на сърца ни да олекне,
да живей, живей труда! (2)

   Хора, ако щете вярвайте, ама наистина ми олекна на сърцето! Ами да я! Дори и само като запях за труда. Представяте ли си ако взема, та се и разработя… Ще сте горди, че четете написаното от човека, влязъл в книгата на Гинес като такъв с най-здравото сърце на света… Дали да не взема, мисля си, да открия една клиника за лечение на хора с разбити, съкрушени и всякакви други сърдечноболни сърца… Връчвам им по една кирка и по една песнопойка с трудови песни, десет километра марш на скок /който е ходил в казарма, знае/ с кирка на гърба и песен на уста и… болести ли? Друг път… Само някой да не ми открадне идеята, ей… Че ще трябва да ми идва на ум друга… Време е за третото…
3-то. В интерес на истината, 3-то нямаше… Но като прочетох пак 1-то и особено 2-то, че като ме налегна една носталгия по първомайските манифестации /вж. речника на остарелите думи/… Че като ме депресира направо таз носталгия… Ама тъй ме депресира, че хептен ми се изпари розовото от пред предята, ви казвам… Малеее, помните ли кюфтетата, дето ги ядяхме в огромни количества по време на такива манифестационни дни. Не знам при вас как беше, но ние с баба ми предния ден се нареждахме от 4.00 ч. сутринта пред Супера, за да си вземем номерче. В 7.00 отваряха и започваха да продават кокали с месо по тях, ама за някакви стотинки. Двама души – две номерчета. На номерче – по пет килограма кокали. Като ти дойдеше реда с номерчето – даваш стотинките, грабваш торбата и вкъщи на бригада. С лъжица обирахме месото, дядо го смилаше на кайма с машинка, после лук, хляб, подправки… И ето ти кюфтета за ядене на корем… При това не какви да е кюфтета, а истински… природосъобразни… “Стара планина” /и не се бъркайте с ордена или с Баш Планината!/… А след манифестацията като се почнеше, ушите ми чак плющяха… Като байрак на ветровито… Дааа, хубави дни бяха тези, празничните… И, както се казваше тогава, всекиму според труда! Демек, който работи – той ще яде. Който не работи, няма. И май че всички ядяхме… Е, и днес работим… Как да не се депресира човек, като се сети за тогава…
4-то. Sorry, ама 4-то няма… И Стига Сте Чели Тез Глупости, Ами Се Хващайте На Работа, Скъпи Сънародници, Че На Таз Държава Не Приказки И Политика И Трябват, А Мотика! Или Може Би Гаубица… Знае Ли Човек… Пък И Смее Ли Да Пита…

Коментари:
  1. cvetanka stoianova says:

    Malko zakasnial komentar,no nikoga ne e kasno da izkajesh blagodarnost i pozdravlenia!Bravo !

  2. Петя says:

    Бях чела тази статия преди време, но реших да си опресня мислите. И се сетих за нещо много приятно от деня на манифестацията. Майка ми ставаше посред нощите за да оглади всички бели ризки, плисирани полички и сини и червени връзки (имам две сестри), да лъсне черните обувки. Този ден си беше истински празник! Дааааааааааа……..
    А розови очила сега вече има навсякъде!
    Благодаря за спомените! :)

  3. Rumiana says:

    Носталгично, но и приятно за четене!

:) :D :( :o 8O :? 8) :x :P :| ;) :lol: :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :mrgreen: