Празник е! Хайде да четем…

Автор: Антоан дьо Сент-Екзюпери

   Честит 1-ви юни, скъпи малки и пораснали деца! Искам да ви направя подарък. Скромен е – само няколко откъса от любима на няколко поколения книжка… Ала от сърце! Чели сте я доста пъти? Браво, похвално! Но не бива да ми отказвате, подарък е все пак. Приятно четене!

   „…Когато бях на шест години, видях веднъж в някаква книга за Девствения лес, която се наричаше „Преживени случки“, една великолепна картина. Картината изобразяваше една змия боа, която гълта някакво диво животно. Ето копие от рисунката.
   В книгата се казваше: „Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я сдъвкват. След това не могат да помръднат и шест месеца спят, през което време храната им се смила.“

Тогава дълго мислих за приключенията в джунглите и успях и аз да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1. Тя беше такава:

Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали моята рисунка не им вдъхва страх. Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?“
Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше една змия боа, която бе глътнала и смилаше слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. На тях винаги трябва да им обясняваш. Моята рисунка номер 2 беше такава:

Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2.
Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.
Така че трябваше да си избера друг занаят и се научих да управлявам самолети. Летял съм по малко навсякъде из света. И вярно е, че географията много ми послужи. От пръв поглед можех да различавам Китай от Аризона. Това е много полезно, ако човек се заблуди нощем.
През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.
Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира. Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“. Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек…”

   „…Имам сериозни основания да смятам, че планетата, отдето бе дошъл малкият принц, е астероидът Б 612. Тоя астероид бе забелязан с телескоп само веднъж, в 1909 година, от един турски астроном. Той съобщи и доказа тогава откритието си пред един Международен астрономически конгрес.

Но никой не му повярва поради облеклото му. Възрастните хора са такива. Астероидът Б 612 има късмет, че един турски диктатор наложи на народа си под страх от смъртно наказание да се облича по европейски. Астрономът повтори съобщението за откритието си през 1920 година, облечен в много елегантен фрак.

Тоя път всички се съгласиха с него. Ако ви разказах тия подробности за астероида Б 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“ Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните. Но несъмнено ние, които разбираме живота, ние не щем да знаем за номерата…“

“…— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…
— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?
— Вие — каза твърдо малкият принц.
— Точно тъй. От всеки човек трябва да се изисква — продължи царят — това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
— Е, ами моят залез? — напомни му малкият принц, който, щом зададеше един въпрос, никога не го забравяше.
— Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но, според моята наука за управление, ще почакам, докато условията станат благоприятни.
— А кога ще бъде това? — осведоми се малкият принц.
— Хм! Хм! — отговори му царят, като преди това погледна дебелия си календар. — Хм! Хм! … То ще бъде към… към…. ще бъде тая вечер към седем часа и четиридесет минути! И ще видиш как хубаво ме слушат.”

   „…Тъкмо тогава се яви лисицата.
— Добър ден — каза лисицата.
— Добър ден — отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
— Аз съм тук, под ябълковото дърво…
— Коя си ти? — каза малкият принц. — Ти си много хубава…
— Аз съм лисица — рече лисицата.
— Ела да играеш с мене — предложи й малкият принц. — Толкова ми е тъжно…
— Не мога да играя с тебе — каза лисицата. — Аз не съм опитомена.
— Ах, извинявай — рече малкият принц. Но след като помисли, добави:
— Какво значи „да опитомяваш?“
— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?
— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?
— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?
— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?
— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.
— Да се свържеш с другите ли?
— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…
— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.
— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…
— О, то не е на земята — каза малкият принц. Любопитството на лисицата се изостри:
— На друга планета ли?
— Да.
— Има ли ловци на тая планета?
— Не.
— Виж, това е интересно! Ами кокошки?
— Не.
— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.
Но тя пак се върна на мисълта си:
— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.
— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.
— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.
— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!
— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.
— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…
На другата сутрин малкият принц пак дойде там.
— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата:
— Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.
— Какво е обред? — каза малкият принц.
— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:
— Ах! … Аз ще плача.
— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
— Разбира се — каза лисицата.
— Но ще плачеш! — каза малкият принц.
— Разбира се — каза лисицата.
— Но тогаз ти не печелиш нищо!
— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.
И добави:
— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.
И розите се почувстваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
— Сбогом… — каза той.
— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни. — Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни…“

   „…— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…
И аз разбрах какво бе търсил той! Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.
— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…
— Не го намират — отговорих аз.
— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…
— Разбира се — отговорих аз. И малкият принц добави:
— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си…“

   „…— Същественото не се вижда с очи…
— Разбира се…
— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.
— Разбира се…
— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.
— Разбира се…
— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
Той пак се засмя.
— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…
— Какво искаш да кажеш?
— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…
— Какво искаш да кажеш?
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…”

   „…Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“
Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко.
Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …
Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…
Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…
И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!”

Коментари:
  1. Петя says:

    Благодаря за изживяването да прочета отново любимата книжка! Скоро пак ще летя (със самолет – още не съм се научила сама да го правя) и със сигурност ще си сложа книжката в чантата (както правя всеки път) ! :)

  2. Ал.Величков says:

    Тази книга трябва да я прочетат първо родителите,после да я подарят на децата си,за да я прочетат отново-заедно с тях.Така мисля аз.

:) :D :( :o 8O :? 8) :x :P :| ;) :lol: :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :mrgreen: