Ден като ден… необикновен… Или приказката продължава…

Автор: Александър Димитров

Имало едно време… едно момиче и едно момче… От хубави по – хубави и от умни по – умни… Това, разбира се, не било случайно… Момчето било син на майка си и баща си, а момичето – на тати си и мама си… Което изцяло обяснява тяхната хубост… А за умнотията им спокойно можете да ми имате доверие – аз съм бащата от мъжката страна… Което ще рече, че казаното от мен не бива да се подлага на съмнение, защото… съм бащата от мъжката страна… както вече имах гордостта да отбележа… И което ще рече, че създаденото от тях /по презумпция/ трябва да е поне толкова красиво и умно… Ако на някои от вас им се стори, че думите ми са лишени от особен смисъл, ще им кажа – прави сте, хора… Както винаги… Народът винаги е прав… Само че… не и в ден като днешния… Защото тия двама симпатяги /а че са такива, е видно от снимката/, преди… няколко месеца… сътвориха, а днес дадоха живот на… едно малко чудо, което е орисано да продължи приказката… чудото, наречено… нов живот… нова надежда… нов човек… чудото, наречено… моя внук! Как само искам да му посветя стихотворение… или поема… или поне да кръстя на негово име новооткрита звезда… Но не мога… В ден като днешния не мога да направя нищо друго, освен да се радвам, да съм безкрайно щастлив и… да не ми стигат думите… И да се надявам, че приказката ще бъде продължена от него… Простете ми обърканите думи, хора… И се опитайте да ме разберете… ако можете… Ако не успеете – не се притеснявайте, здрави да сте… Времето отлита… Дядо съм… Времето е като пеперуда… и като любимото ми многоточие… което казва толкова много… стига да си наясно с многоточията, разбира се… и с пеперудите… Това е, мили хора, което исках да ви кажа… И за което не ми стигнаха думите… По-щастлив и объркан в живота си не съм се чувствал… Приказката започна от едно момиче и едно момче… И ще я продължи тяхното момче… моето внуче… след време… Дано не отлетят всички пеперуди, за да имам удоволствието и привилегията да съм свидетел на… продължаващата приказка… А ти… расти здраво, детенце мило… И бъди щастливо, че имаш ТОЧНО ТЕЗИ мама и тати… и дядовци, и баби… особено дядо… по бащина линия…

Това стихотворение на Недялко Йорданов е поздрав за твоите мама и тати…


Дете ли? Нека съм дете.
Едно дете, което
по възраст само да расте,
да скита край морето.

Да не съзнава, че мъжът
жената пожелава
заради женската й плът
и за гръдта корава.

И щом се срещне със едно
момиче тъмнооко,
да види в роклята – платно,
в очите му – посока.

Да тръгнат двамата на път,
без много да му мислят,
и да открият, че светът
е нов, красив и искрен.

Да бягат те като деца,
да скачат, да лудуват,
опрели своите лица
с уста да се целуват.

В колибка на кокоши крак
под четири тополи
внезапно да ги свари мрак –
наивни, смели, голи.

Да има слънце, после дъжд,
а после сняг и зима,
да дойде пролет /есен/ изведнъж
и те да станат трима.

Да тръгнат – три деца на път
и все така да мислят,
че покрай тях шуми светът
и нов, и чист, и искрен.

А това е за теб, малко приятелче… и за мен…

Малкият мъж

Недялко Йорданов

Малкият Мъж не си дава колата.
Я си я пипнал – налита на бой.
Всичките спазваме тук правилата.
Влиза в колата единствено той.

Тръгва със нея из нашето дворче.
Гази чемшира и всичко наред.
Има охрана… Тарзанчо и Горчо –
Лаят със него отзад и отпред.

Малкият Мъж… Моят внук… Моят двойник.
Само че баровец… Само че лорд…
Страшен сладур… Но и страшен разбойник.
Мъж като мъж… Недостъпен и горд.

Не подозираше… … Пръст на съдбата.
Просто случайност… Или каприз…
Малкият Мъж си отстъпи колата!
Не може да бъде!.. На малката Мис.

Как да я кара… Тя няма идея.…
Тиха, изящна… С тъжни очи.
Малкият Мъж твърдо седна до нея.
Хвана волана… Върти… И мълчи…

Ето ги… Някак събрали се двамата…
Тясно е там… Но какво от това.
Строго мълчат кавалерът и дамата.
Мрачно сериозни… Глава до глава.

Мъничък мой… Знам, че още не знаеш…
Тези най-първи любовни стрели.
Вечна игра… Вече ти я играеш…
Колко е сладко… И колко боли…

Никога може би няма да бъдеш
толкова предан… И толкова чист…
Боже, върни ми прекрасния гъдел
на Малкият Мъж и на малката Мис.

Коментари:
  1. Александър Димитров says:

    Благодаря ви за топлите думи! И за доверието, че съм на “ти” с “мурафетите”… :) Ще го науча я, няма да го оставя ненаучено детето… То тука трябва и акъл… нали? Пък у мен – колкото искаш :)

  2. Suny_d says:

    Ами какво ли точно да ти кажа… Много се радвам на твоята радост!!! :) Да ви е жив и здрав малкият юнак, а дядо му Сашко не само стихове да му посвети, след като пак “поумнее” /защото засега още ти е простено да си “в облаците”/, ами и много приказки да му разкажеш, на много “мурафети” да го научиш и най-вече: как се намира пътечката към сърцата на другите хора / пък ти това го знаеш!/ – че нали това май беше най-важното за човека, за да бъде човек… :) Ами това е… Честито пак и на добър час на мъничето!

  3. Мариана says:

    Честит внук, Сашкин! Да ви е жив и здрав, да го слушате много и да му се радвате всички у дома!

  4. Мариета Станчева says:

    “нов живот…..нов надежда “-чудесно казано !!!!
    Много искрено , много непринудено ,много спонтанно….като през погледа на дете …..Сигурно в такъв ден може да се пише само така …../заразихме се от дядото и не ни стигат думите ,за това многоточията са повече/
    Нека расте здраво и щастливо!!!!!

  5. Петя says:

    Много мило и много истинско! Здраве и слънце и на младите и на старите! И на бебчо много радост да ядосва дядо си, нали е мъж!

  6. Ирена says:

    … едно момиче и едно момче…
    Недялко Йорданов

    На младостта ни лодката отплува,
    реката на живота си тече
    и виждам във дъжда да се целуват
    едно момиче и едно момче.

    Ръцете й – разнежени и тънки –
    като венец на мокрия му врат.
    Здравей, любов, облечена във дънки,
    здравей, надежда в тоз объркан свят!

    Във нас отдавна всичко е изстинало,
    жестоко гледат нашите очи.
    Треперим пак пред утрешното минало,
    а вчерашното бъдеще горчи.

    А те вървят във свойто светло кралство –
    единственото кралство на света.
    Вървят с великолепното нахалство
    на непукизма и на младостта.

    Като светулки в днешната тъмница
    през локвите, през уличната кал
    върви една тийнейджърка – кралица,
    прегърнала тийнейджърския крал.

    На масата си аз ще ги поканя
    да не изстине обедът готов.
    Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
    а те ще ме нахранят със любов.

:) :D :( :o 8O :? 8) :x :P :| ;) :lol: :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :mrgreen: