Автор: Александър Димитров
Брегът беше пуст и стръмен. И на всичко отгоре – разговорлив. Тъкмо да седна, го чух да казва:
– Заповядай, седни на мен.
Добре де, и без това се канех.
– Имаш ли въдица?
– Тц… И поклатих глава, но той не разбираше от жестове.
– Вади я и си лови рибки на поразия. Тук е пълно.
Де да беше толкова лесно… Първо – нали ви казвам, нямах въдица. Пък и от риболов нищо не разбирах. И второ – не за това бях тук.
– А за какво, дявол да те вземе? – попита брегът.
– Дявола търся – отговорих му.
Стресна се брегът и млъкна.
– Какъв си стръмен, казах, пък страхлив…
Той ме погледна и се изгърби още повече. Но не за дълго. След минута гръбнакът му се поизправи и като всеки любопитен бряг го чух да пита:
– А за какво ти е дяволът?
– Неуредени сметки – отговорих му – Защо питаш?
– Просто така. Любопитен съм…
И отново млъкна. Вече знаех какво ще стане след минута.
– Какви сметки, ако не е тайна?
Не обичах любопитните, та не знам защо му отговорих.
– Трябва да му върна нещо. Да речем – 30 лева…
Подозрението в погледа му ме обиди.
– Не бяха ли сребърници?
– Сребърници, левове, все тая… Много питаш.
– И кого предаде?
Любопитството му нямаше граници.
– Себе си. И не се предадох, а се продадох. Всъщност, заложих се.
– Че ти толкова ли струваш?
– Не знам, човече… Вече даже не помня какво ми даде… Изразявам се образно с тия пари, нали разбираш…
– И защо не поиска заем от ДСК, вместо да се залагаш при дявола? – усмихна се дяволито брегът, който, кой знае защо, не разбираше от образно.
Този бряг е жив дявол, казах си…
– Ти да си чувал нещо за лихви? – попитах го. Отново образно…
– И още как! Огледай се и ще разбереш.
Огледах се. И разбрах. Мръсотия…
– Това са лихвите, които плащам за доверчивостта и гостоприемството си. Знаеш ли, хората сте едни…
Не обичах да ми се оплакват и го прекъснах.
– Та да ти се оплача. Подлъга ме дяволът. Без лихва, вика, ти давам… каквото ти давам… Но не ми ли го върнеш до три дена, мой си!
– И кога се случи това?
– Преди три дена. Без няколко минути. Уговорката ни беше да се срещнем тук.
– И какъв ти е проблемът?
– Как какъв, забравих какво имам да му връщам!
– Защо?
Иди, че обяснявай на бряг какво е частична, но все пак почти пълна амнезия…
– Няма значение – отговорих – сега съм негов.
– Страх ли те е?
Всеки се страхува от неизвестното. Значи, би трябвало и аз да се страхувам.
– Не знам. Но скоро ще разбера…
Брегът млъкна. Стори ми се, че се притесняваше за мен.
Няколкото минути изтекоха. С тях и трите денонощия. Нищо не се случи. Помълчахме още малко. Нищо. И още малко…
– Дали не те е…
– Шт… – прекъснах го – чу ли?
– Какво?
Не му отговорих. Нямаше време.
Автомобилът, спрял до нас, беше бял.
Брегът настръхна и се изгърби.
От колата слезе жена. Усмихната, красива…
Отдъхнах си. И забравих за дявола.
Вече бях влюбен. Дяволска работа…
– Как си?
О, боже, що за ангелски глас…
– Познаваме ли се? – попитах я.
– Не. Но няма проблем, нали?
– А, никакъв – смутолевих.
Приятелю, това ти ли си? – попитах се…
– Помислих си, че не ти харесвам – усмихна се тя.
Не отговорих. В очите и имаше нещо.
– Нещо има в очите и – прошепна в ухото ми брегът.
– Какво има в очите ти?
– Не знам. Сигурно прашинка – и пак се усмихна.
– Не е прашинка, друго е – шепнеше разтревожено брегът.
– Какъв красив бряг! – каза тя.
– Може и прашинка да е – изчерви се брегът и притихна.
– Ще дойдеш ли с мен? – погали ме отново гласът и.
– И накрай света. Но имам среща с дявола.
Защо ли се сетих за него точно сега…
– С дявола ли?
– Да. Познаваш ли го?
– О, не. Дори не зная за какво говориш…
Гласът и звучеше толкова красиво, толкова убедително…
– Вярваш ли в съдбата? – попитах я.
Отговори ми с усмивка. Ах, тези дяволски пламъчета в очите и, които вече обожавах.
– Хайде – каза ми тя.
– Недей – извика със сетни сили брегът.
Но тя го погледна. И той стана равен като тепсия.
Жалко, казах си. Стръмен ми харесваше повече.
И тръгнах…
Едва по-късно разбрах – това се оказа дяволска работа. Но, както отбелязах, вече беше късно.
Сега ви казвам:
– Хора, не вярвайте в безлихвените заеми с дяволски пламъчета в очите. Ако ще се “залагате”, бегом в ДСК… План Б – заложна къща… Въпреки лихвите… Така рискът да се наложи някой ден да се “откупвате” от районния Психодиспансер е, как да ви кажа, по-малък…
🙂 Браво , Сашкин!