Нощ

Автор: Александър Димитров

Свещта догаряше и цялата стая трепереше от страх пред настъпващия мрак. Стените се споглеждаха плахо и бавно придобиваха матов оттенък. Някакво паяче в ъгъла зад вратата бързаше да изплете последната фигурка от постелята си. Предчувствайки тъмнината даже мравките, отскоро преселили се тук, тичаха да се приберат по дупките, за да не се изгубят…
Стаята беше уютна, въпреки застоялия въздух. А нощем светлината на свещта я превръщаше в бохемска бърлога, в която всичко бе така разхвърляно, че дори любопитните дървеници не можеха с точност да определят разположението на вещите. Подът беше затрупан с безброй вестници и книги. По ъглите подрънкваха празни бутилки. Масата беше покрита с прах, съхраняван грижливо навярно от седмици. И какви ли не дреболии нямаше по нея- празни цигарени кутии; няколко ключа, които едва ли можеха да отключат нещо; връзка чушлета, изсушени и набръчкани като старици; парчета от счупена кристална ваза…
До масата се поклащаше кресло, а над него тънка струйка дим си прокарваше път към тавана. Пепелникът беше претъпкан с остатъци от недопушени цигари. Една призрачна ръка унило посегна към масата и недопушените цигари се увеличиха с още една. После ръката като в унес вдигна от пода полупразна бутилка и увеличи празното и с няколко глътки. Странна беше тази ръка. Изглежда не принадлежеше на човек от плът и кръв, а на някакво чудновато механично същество, привикнало да върши и най-простите движения по възможно най- отегчителен начин.
Бутилката бавно се върна на пода, от което пламъкът на свещта потръпна и раздвижи застиналите по стената сенки. Човекът в креслото леко се размърда и отворените му за миг очи заблестяха като въглени. Те плавно огледаха стаята, като че търсеха някого, после уморено се оставиха на дима да се мушне под клепачите им. Тъжни бяха тези очи. Сякаш очакваха да се случи нещо, за което знаеха, че не е по силите дори на чудото. Очи на обречен да носи бремето на самотата си като доживотна присъда. Очи на луд, обладан от демон с не съвсем ясен произход…
Но живи очи…
Пламъкът се отразяваше в тях и пръскаше наоколо последните си искри. Свещта се бе превърнала в купчина сълзи, втвърдени навярно от лошия поглед на тъгата…

Нищо в стаята не се беше променило. Прахта си лежеше необезпокоявано върху масата. Парчетата от кристалната ваза се притискаха едно в друго, копнеейки да посрещнат утрото заедно. Стените мълчаливо продължаваха да се споглеждат…
Отвън се чу шум, но човекът не му обърна внимание. „Котките отдавна имат навик да се гонят по стълбището” – помисли си той.
И това бе последната му равнодушна мисъл тази нощ…
Вратата проскърца и на прага се появи сянката на жена. Пламъкът на свещта изненадано я погледна и, неспособен да сдържи радостта си, изстена. Човекът надигна глава, обърна се…

„Знаех, че ще дойдеш…” – прошепна той.

От дъха му пламъкът се стопи…

В стаята стана по- светло отвсякога…

Коментари:
  1. паркет магазин says:

    Поздравления за начина по , който пишете и как успявате да придадете емоцията и на нас читателите.Всеки един,който обича се надява да срещне правилният човек, който да го намира където й да е и винаги да ивда.Надявам се да не спирате да ни пишете и изненадвате със своите творби.В нас винаги остава едно гласче,което ни дава надеждата до последно, че всичко ще се случи както искаме.

  2. Бай Станко says:

    …ЦЦЦ….търся си аз по гугал -мугал шансон и той ми вади блог …хъ! на български!!!..бе! мааму стара..кой пък тоз!?!?…водолей/то и аз/…до тук добре!…детски учител…Русе!?!?…опаааа!…чи аз съм чувал за него!…сестра ми Станка нещо май ми думаше…/тя си е цял живот уч. в Русе./…и Руски знае…Мы тож ни в кармане по руски лезем..с граматику плоховато – однако слов набралось..))..может и поговорим!…?…
    а сега ще си намеря малко нови шансони!….
    …ако Ви е кеф можете да потърсите моите блогове в нетлог на български и живом журнале на руски.
    http://bg.netlog.com/stanko_vasilev
    …ако нещете – недейте..)))

:) :D :( :o 8O :? 8) :x :P :| ;) :lol: :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :mrgreen: