Автор: Александър Димитров …
Говореше за всичко, каквото му идваше на ума и „сякаш имаше система в цялата тази лудост”. Един мармалад от приказки, в който обаче проличаваше вътрешна закономерност. И вече не изглеждаше толкова луд… Не само че не изглеждаше – той просто не беше луд. Истината е, че си беше най-нормален човек, който говореше откровено за всичко, което му дойдеше на ума и когото другите, лудите, не разбираха. И се чувстваше много самотен…
Сега обаче се събуди с усмивка, остана да лежи неподвижен, сякаш с невидима нишка се опитваше да върне съня… да… да… кое беше това, което го накара да се усмихне… Не искаше да избързва с отговора на този… галактическозначим… въпрос преди първото си кафе, затова се протегна и, преметнал през рамо невидимата нишка, за която ви споменахме преди малко, се запъти към кухнята… Зареди кафеварката и вече приключваше с бръсненето, когато тя с весело бълбукане съобщи, че ароматната ободряваща течност е готова. Винаги малко се ядосваше на факта, че първото кафе трябва да го пие „на крак”, но това беше навик от години. Докато стоеше пред огледалото и решаваше мислено дилемата „спортно или с вратовръзка”, погледът му попадна на календара… Двадесет и втори… Мда… Днес беше важен ден… Спомни си- точно усещането за съдбовността на този ден сънува той… Реши да бъде „себе си”, почисти няколкото паяжинки от вратовръзката, остави я настрани и… нахлузи дънките и тениската. Двадесет и втори… Днес имаше среща със Съдбата… И двамата го знаеха… И, тъй като не обичаше да закъснява, заряза последните глътки кафе, нахлупи късметлийската си шапка и хукна по стълбището…
Беше решил да бъде смел, да пребори страха и предразсъдъците, да набута в ъгъла „разумните” въпроси: „А после… Как точно… Сигурен ли си…” Вземаше стъпалата по две, изкушаваше се дори да се хлъзне по парапета… като в детските години, когато нещата изглеждаха толкова лесни… Отвори входната врата, все още с усмивка на устните, леко вдигнал брадичка и притворил очи – да вдъхне веднага свежия утринен въздух и с цялото си лице да поеме топлата слънчева ласка. Инстинктивно зави и се отправи към ъгъла. Не бе направил и три крачки, когато се закова на място… Само на няколко метра… на оживеното кръстовище… сякаш вторачено в него… заплашително… пронизващо… го гледаше Червеното Око на Светофара!
„Ха!- спря на място.- Дали това не е знак… Да спра… Да се огледам…”
Необходими му бяха точно… няколко секунди… за да се попита… и да си отговори: „Ооо, приятелю, много филми си гледал май… А ти, червеноок проклетник такъв, знаеш ли – не си познал!”
И направи крачката…
Тъкмо тогава… Светофарът, побеснял, позеленя…
„Е, това вече е знак!” – рече си нашият литературен герой и забърза към мястото на срещата. В името на Нейно Височество Истината трябва да признаем, че той нямаше дори бегла представа къде е това място… Но знаеше точно как да стигне дотам…
♣♣♣♣♣♣♣♣♣
Всичко се случи преди три дни.
Съобщение на мобилния телефон от непознат номер:
”Щастлива съм, че макар и за малко, си тук. При мен е хаос. Иска ми се да те видя и да поговорим. Ти винаги си ми помагал. В петък, 2ч., на «нашето място», става ли?”
Първата му реакция беше да върне съобщението и да обясни, че е сгрешен
получателят. Но после пак го прочете – щастлива съм… значи идваше от жена… която,
изглежда е… в объркана ситуация и търси помощ… този, от когото очаква помощта,
явно отдавна не е в града… а може и той да е причината за хаоса… и защо не
е бил до нея да й помогне… определено са близки, щом имат «наше място»… Зачуди
се на себе си колко време отдели в мисли за една непозната, но любопитството му
вече беше събудено. Изпрати смс от скрит номер, с който искаше да изкопчи “жокер” за мястото на срещата:
“Разбира се, а ако вали?”
Явно беше късметлия, защото
отговорът с указание не закъсня:
“Едва ли, но за всеки случай – в книжарницата отсреща.”
Добро начало – почти извика наум! Но в града имаше поне 7-8 книжарници… Такааа… Но срещу тази трябваше да има “нещо”… специално, което би могло да е „нечие” място… Отпусна се на фотьойла, затвори очи и мислено започна да “обикаля” града… Нещо специално… Нещо символично… Инстинктивно се досещаше, че трябва да е романтично… ”Паркът с езерото!” – за втори път извика наум. Беше сигурен… Излизаш от книжарницата, пресичаш улицата, потъваш в алеите и сякаш попадаш в друг свят… на тишина и спокойствие, където песента или крясъците на птиците, според тяхното настроение, са единствените звуци, които чуваш… а, да, и ударите на камбаната от близката църква, които отмерваха хода на времето… ”Залагам на парка… с езерото и църквата… и там ще те чакам…” Повдигна учудено вежди, за пореден път озадачен от себе си – той вече разговаряше с Нея…
♣♣♣♣♣♣♣♣♣
…Оставаха му няколко преки до книжарницата. И колкото по наближаваше, толкова убедеността, че мястото е паркът с езерото, се усилваше… Не беше авантюрист. Странник – да, но не и авантюрист. Е, мислеха го понякога за луд… Но какво значение има това, щом знаеш, че не си…
Тя позна- не валеше… „Дали не е метеоролог…” Предположението му го накара отново да се усмихне… „По- лесно щеше да е, ако валеше…”- помисли си и се затича към парка…
Няколко възрастни двойки бяха неговите единствени обитатели… И птиците, разбира се… Песента им и отблясъците на водата в езерото му подействаха успокояващо. Погледна часовника си. Оставаха 5 минути до 14. И до срещата със Съдбата… Седна на една усамотена пейка, от която се виждаха и езерото, и църквата, и книжарницата… И зачака…
Точно след пет минути птиците се разлетяха, стреснати от звъна на камбаната. И точно в този момент вятърът, подухнал откъм улицата, довя аромат на лек женски парфюм…
Сърцето му подскочи, от което птиците се разлетяха още веднъж…
Красиво зеленооко момиче идваше право към него. В погледа му имаше тъга… И надежда…
Това беше Тя – знаеше го…
Сега трябваше да импровизира. Все пак момичето не очакваше него. Три дни го беше обмислял, а ето, че блокира само при вида и…
– Добър ден!- каза му тя.- Добре ли сте?
Явно не изглеждаше добре…
– Аз ли?- и се посочи с пръст, сякаш можеше да бъде някой друг, освен Аз.- О, да, даже съм много добре… И тъй като езикът му бе наполовина глътнат, реши да заложи Ва Банк.
– Очаквах те…
– Така ли?- усмихна се момичето и му подаде ръка.- Добре заварил тогава.
И, без да пуска ръката му, седна до него на пейката.
В тоя миг птиците млъкнаха. Камбаната също. И времето спря…
Съдбата понякога постъпва твърде нелогично. Особено с любимците си. И това единствено с цел да ги улесни. Щом нещо може да се случи по лесния начин, има ли смисъл да се усложнява?
Те все още се държаха за ръце и бъбреха за всичко, което им идваше наум… И очите им не спираха да си говорят…
Когато внезапно се чу звън на телефон…
– Извини ме. – каза той на зеленоочка с цялата любов, на която беше способно едно „извини ме”. И хвърли бърз поглед на току-що полученото съобщение.
„Къде си? Защо те няма още? Чакам те!”
– Проблем ли има? – попита тя.
– О, никакъв!- и нежно я целуна.- Хайде да тръгваме!
– Накъде?
– Има ли значение?
– Не, разбира се…- усмихна му се тя.
И, ръка за ръка, поеха по алеята към езерото… Камбаната си отдъхна. Птиците запяха. А времето отново пое по пътя си…
Тагове: езеро, книжарница, любов, съдба
