Автор: Александър Димитров
Имало едно време… едно момиче и едно момче… От хубави по – хубави и от умни по – умни… Това, разбира се, не било случайно… Момчето било син на майка си и баща си, а момичето – на тати си и мама си… Което изцяло обяснява тяхната хубост… А за умнотията им спокойно можете да ми имате доверие – аз съм бащата от мъжката страна… Което ще рече, че казаното от мен не бива да се подлага на съмнение, защото… съм бащата от мъжката страна… както вече имах гордостта да отбележа… И което ще рече, че създаденото от тях /по презумпция/ трябва да е поне толкова красиво и умно… Ако на някои от вас им се стори, че думите ми са лишени от особен смисъл, ще им кажа – прави сте, хора… Както винаги… Народът винаги е прав… Само че… не и в ден като днешния… Защото Прочети още
В живота на всеки човек има моменти, в които… усеща, че той някак си му се изплъзва от шепите, като пясък… Или преминава край него, като забързан нанякъде влак… Или пламъчето му едва мъждука и е само въпрос на време някой да отвори вратата и да стане течение… Кратки моменти, които понякога траят сякаш вечност… Необходими моменти… От които, с малко късмет, излизаш по-жив отвсякога… 
Честит 1-ви юни, скъпи малки и пораснали деца! Искам да ви направя подарък. Скромен е – само няколко откъса от любима на няколко поколения книжка… Ала от сърце! Чели сте я доста пъти? Браво, похвално! Но не бива да ми отказвате, подарък е все пак. Приятно четене! 
Аз няма да претендирам, че съм чела много. Не разбирам от литература, нито пък от писане. Това, зад което стоя, е че все пак има книги в живота ми, които съм успяла да прочета. Какво значи да четеш? В четенето няма метафора и метонимия, няма композиция, няма паратекст, нито семантика или семиотика, има само едно – изживяване. Четенето не е дисекция върху мъртва материя. Да четеш означава да се съблечеш, да се откажеш от собствената си идентичност и да се преродиш в главорез, в пътуващ музикант или просто в нещастник. 
Любомудри читателю, внемли тук житието
Здръвейти ут Руси! Ни съ стряскайти, скъпи кулеги припудъватели. Аз ни съм чумътъ. То и саму зрителнъ измамъ. Аз съм Сашкъ Снежкувъ Снижитурскъ, мъ дицатъ и учителкити мъ знайът кът другаркътъ гуспужа Снижитурскъ, щот съм им бивша припудавателкъ и кулежкъ. Сига, как дъ кажъ, чи съм малку суетнъ, съм излязлъ в зъслужен творчески плътен отпуск пу възръст. Димек пинсиунеркъ… Аз тъз думъ многу-многу ни йъ хъресвъм, щот мъ състърявъ. Дажи малку мъ и яд, чи йъ казъх… Ъми… изпуснъх съ… Шъ мъ прущавъти… Изикът мий малку по-бърз ут мисълтъ… Сига сигурну вечи съ чудити що съм тукъ… 
Здравей, Европа! Как сте, добре ли я карате там, в Брюксел? Е, радвам се, радвам се… Пише ви един европейски изтърсак, от България. България бе… Оная – със затворените реактори, съсипаното селско стопанство и разбитите пътища, не се ли сещате? Ръченица, Валя Балканска? Златни пясъци? Ракия и шопска салата? Кисело мляко, боб с люта чушка? Сетихте ли се? Мускали с розово масло, Бай Ганьо? Ех, Европа, мнооого си тъпа… Ба маа му… Ааа, ба си мамата, Стоичков? Да, точно тъй – Стоичков, България! Сетихте се най – сетне… 
