Защо си отиде
моя тъжна, измъчена нощ?
Моя бързаща нощ
като полет на зъзнеща птица.
Моя истинска нощ,
закичена с бяло перо.
Защо си отиде,
без дори да попиташ…
Защо превърна отново
леглото в легло
без платна и без фар?
Как сега да отплувам…
Защо накара онова паяче зло
да се сърди,
че отново го будим?
От часовника –
този зъл, непочтен изнудвач,
тихо стенеше тиктакаща,
утринна песен.
Не дочух –
Менделсон ли е, погребалния марш,
или тишината,
като съдник предрешена…
Моя нежна, отминала нощ.
Ти си тръгна.
И не каза „довиждане”.
Изпратих те до прозореца,
за последен път толкова лош,
и за първи път
мъничко истински.

Публикувано на Sunday, March 7th, 2010 в 17:16 в категория Стихове. Можете да следите чрез RSS 2.0. Можете да оставите отговор, или да следите от вашия сайт.