Другарко главен асистент,
разбирате, че съм студент
не знаещ бъкел по въпроса.
С ръка ей тук признавам – бос съм!
На ваше място без пощада
изпратил бих такъв на клада.
Дори на колене да моли,
да плаче, бършейки сополи,
за него няма снизхождение!
Разбирам странното Ви положение
другарко главен асистент.
Но разберете ме и мен –
жена, деца… Проблеми бол…
Един го мъчи зъбобол
и виковете му могъщи
навярно чуват десет къщи…
На втори зъбите му никнат,
и той, разбирате ли, вика.
Не може да заспи, горкия…
Кажете – в тази олелия
способен ли е някой земен
в ръка учебника да вземе
и най-спокойничко и просто
да прочете пейсет въпроса?…
Но тук не свършват патилата.
Уви, сърцето на жената
понякога, напук, отказва,
и туй отново мен наказва.
Сега за миг си представете,
че и се скапе пак сърцето,
когато тъжен се завърна…
Обичам я! Признавам твърдо!
Не искам млада да умира.
Без нея как ще имам мира?…
Видяхте, доста Ви говорих.
Дори за нищо с Вас не спорих
другарко главен асистент.
Простете на един студент
не знаещ по въпроса бъкел…
Не го изпращайте във пъкъл.
Добра сте, зная, ще решите
над грешника да се смилите.
Ръката Ви, омайно нежна,
като вълшебница прилежна,
със грация на самодива,
ще ми напише милостиво
една нищожно малка тройка,
но ценна дявол знае колко…
О, небеса!
Което не очаквах – стана!
Във книжката, пред мен простряна,
синее тройката заветна.
За нея бедните студенти
и клоуни, и просяци били са…
Внезапно почна да ме втриса,
и, вече в коридора, казах:
О, тройка, ти за мен си гадост!
