Автор: Александър Димитров …
„Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети- това са трите й най- често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.”
Карлос Руис Сафон
Книгата й се стори интересна… Както, между впрочем и цитатът, който моментално влезе в нейните топ 10. Реши да чете до късно, когато се прибере. Как ли обаче щеше да се споразумее с досадницата Умора, която напоследък все по- често се наместваше на свободното място до нея в леглото, не знаеше…
„Като стигна до леглото, ще му мисля.”
Сега все още пътуваше в метрото и монотонният шум я унасяше. Отбеляза докъде е стигнала, прибра книгата в чантата, за да не я забрави, и притвори очи. Предпоследна спирка, още няколко минути покой.
Слезе от влака и, почти игнорирайки тълпата, пое към изхода. Толкова пъти бе минавала по този маршрут, че можеше да го направи със затворени очи. Хладният вечерен въздух я накара да вдигне яката на якето. Сякаш още повече се потопи в своя свят. Засили крачка, но без да го съзнава, мислите й бяха другаде.
Може би и заради това не видя сянката, която за секунда се подаде зад ъгъла, почти не усети и удара в главата. Всичко стана за част от секундата…
Когато дойде на себе си, седеше на тротоара, неудобно облегнала глава на стената. Болеше я. С мъка преглътна и усети вкуса на кръв. Въпреки ужаса, който се надигаше в нея, тя бавно коленичи и, подпирайки се на стената, се изправи. Тогава установи, че нещо й липсва. Чантата!
И загуби съзнание…
♣♣♣♣♣♣♣♣♣
– Добре ли си, скъпа?
Не беше, но кимна. Ръката й държеше млада жена с изрусена преди около месец тъмнокестенява коса, олющен маникюр и лъскава червена пола, вдигната твърде неподходящо за сезона високо над коленете. Въпреки болката в главата се засмя- от малка имаше набито око.
„Дали сега и другото е синьо?”
Склонността да иронизира всичко и всички, най- вече себе си, рядко я напускаше. Затова не се изненада, когато вместо резонното „Къде съм? Какво се случи?”, се чу да казва:
– Не ви ли е студено с тази пола?
– О, не! Свикнала съм, това е работната ми униформа. Пък и, слава богу, тук, в болницата, не е като на улицата. Топло е. А вие не мърдайте много. Преди малко ви докараха, бяхте в безсъзнание, но кой знае защо ви оставиха тук да чакате реда си. Тъпа система… Ще отида да ги пришпоря малко. Как се казвате?
– Ани…Но не ходете никъде. Постойте при мен. Мисля, че трябва само още малко да си почина и мога да си ходя… Сама не си повярва, защото усети, че се задъха, докато каже всичко това.
– А вашето име как е?
– Ина. Ама не бързайте толкова. Нека ви погледнат докторите, за по- сигурно.
– Няма проблем, наистина. Чувствам се малко зашеметена, но ще се оправя. Само ще Ви помоля… неудобно е, но…бихте ли ми дали някакви пари, откраднаха чантата ми… за секунда спря, защото Ина повдигна вежди, и тъй като разчете погрешно жеста, бързо продължи…
– Обещавам да ви ги върна, още утре ще ви намеря…
– Не е в това въпросът- прекъсна я изрусената. Последваха десетина секунди мълчание, в което тя само клатеше глава.- Проблемът е, че и аз съм останала без пукнат лев. Затова и обикалям тук, дано се появи някой мераклия.
Сега беше ред на Ани да вдигне вежди.
– Проститутка съм- тихо, но почти предизвикателно каза Ина, гледайки я право в очите.- Тук съм „на лов”. Вечер в болниците се навъртат доста самотници.
– Извинете- започна Ани, но другата я прекъсна:
– Стига! Защо трябва да ми се извинявате? Я чуйте, имам по- добра идея. Живея на пет минути от тук. Отиваме вкъщи, пийваме по чаша вино, защото наистина нямам нищо друго, а утре, след като идете в полицията, те ще Ви помогнат да се приберете у дома. Хайде, не е много подредено, но поне е топло.
Ани й подаде ръка и бавно се надигна. Противно на здравия си разум се довери на една непозната, с къса червена пола и професия проститутка. Или може би беше толкова изтощена, че се съгласи на по- лесния вариант, без да мисли за възможни последствия…
– Но така ще ви попреча на… бизнеса…
И двете избухнаха в смях…
Домът на червената пола наистина се оказа съвсем близо- първата пряка вдясно, няколко поолющени кооперации, тъмен вход към заден двор, в който, въпреки късния час, ясно личаха опънатите като гирлянди на коледна елха в различни посоки простири с пране, скърцащи дървени стъпала до втория етаж…
Ина отключи, светна лампата в коридора и с демонстративен жест покани гостенката си:
– Заповядай в моята непретенциозна крепост…
– Благодаря ти- отвърна Ани, след което добави наум: – Най- вече за това, че минахме на ти…
Ако Ина не беше проститутка, а монахиня, жилището съвсем щеше да и отива. Всъщност, то и сега и отиваше- едната от вратите в коридора водеше към баня, а другата- към стая, по- скоро приличаща на килия в манастир- стол, маса, малък гардероб и широко легло, което със сигурност издаваше нечленоразделни звуци по време на професионално натоварване.
Докато разглеждаше, върху масата изневиделица се появиха обещаната бутилка червено вино с две чаши, гарнирани с широката усмивка на домакинята.
– Хайде, наздраве за срещата ни!
– Наздраве!- отвърна Ани и в тоя миг и се стори, че всичко това се е случвало с нея и преди, типично дежа вю. Нещо повече- знаеше какво ще стане в следващия момент!
В следващия момент на вратата се почука...
ВАРИАНТ 1
„Кой ли може да е?”- помисли си Ина…
„Дали не е продавачът на…”- без думи започна да и отговаря Ани, но не успя да довърши, защото последва второ почукване. Този път по- рязко и по- настойчиво. Спогледаха се.
– Кой е?
– Съседът отляво- отговори човекът отвън.
Домакинята отвори и в стаята влезе млад мъж, около 30- годишен, добре облечен и с най- широката усмивка на света.
– Приятно ми е, дано не съм ви стреснал- поде той с извинителен тон, докато подаваше ръка на Ина.
Когато се запозна и с двете, каза:
– Чух ви да се прибирате и реших, че едва ли късният час ще ни попречи да се запознаем. Нов съм във входа, днес се преместих. Вие отдавна ли живеете тук?
– О, ние нe живеем заедно, това е само моя квартира.- отговори Ина, докато подаваше на младежа чаша вино. – Дълга история… Наздраве!
– Какво работите?- попита с любопитство Ани.
– Продавач съм- не закъсня отговорът. Ани трепна. – В хранителния магазин отсреща.
Разговорът продължи непринудено, също както непринудено намаляваше съдържанието на бутилката.
Въобще непредвидените срещи понякога могат да са изненадващо непринудени, не мислите ли?
Предлагам ти, драги читателю, да не нахалстваме и да оставим на спокойствие тримата, улисани в сладки приказки. Между другото, нека само отбележим, че с напредването на вечерта в погледите на Ина и младежа се появи нещо като неприкрито възхищение, което Ани с радост забеляза. Дори с риск да ни обвините, че попретупваме събитията, ще ви споделим, че в следващите няколко седмици това възхищение се трансформира в нещо друго, което учудващо много наподобяваше любовен трепет…
Странно колко неведоми могат да са понякога пътищата на възхищението…
Какво се случи с Ани ли? Ще ви кажем, но за целта трябва да се върнем в началото. Там, където, въпреки ужаса, който се надигаше в нея, тя бавно коленичи и, подпирайки се на стената, се изправи. Тогава установи, че нещо й липсва. Чантата!
И загуби съзнание…
♣♣♣♣♣♣♣♣♣
– Добре ли сте?
Не беше, но кимна. Ръката и държеше млад мъж, а в погледа му, освен загриженост, тя долови и възхищение. Усмихна му се, въпреки болката. Той и отвърна с усмивка.
– Кой сте вие?
– Съвсем случаен непознат. Съдбата ме изпрати при вас- видях всичко и дотичах. Дори успях да издърпам чантата ви от ръцете на оня. Работя отсреща, точно на ъгъла. Но после ще говорим, сега да ви откарам до болницата…
– Какво работите?- попита Ани, въпреки, че знаеше отговора.
– Продавам лотарийни билети. Хайде, да тръгваме…
ВАРИАНТ 2
– Отворено е- извика Ина.
Вратата се открехна леко, чифт любопитни очи огледаха набързо стаята, явно бяха попадали и в по-неловки ситуации.
– Аз…. за наема…- хазяйката влезе вече по- уверено, но все пак остана на прага.
– Ей сега, бях заделила парите, ама нали все се появява нещо и бръкваш в тях…
В гласа на Ина не звучеше извинение. Отвори някакъв шкаф и под купчина дрехи измъкна пачка пари. Преброи ги набързо и посегна към дамската си чанта. Извади още няколко банкноти, но явно пак не достигаха.
– Ама че гадост, два лева ми трябват още. Какво ще кажеш обаче- очите на Ина светнаха- давам ти лотарийния си билет! С два лева няма да забогатееш, пък билетът може да ти е на късмет, а?
– Ами…- не стана ясно дали хазяйката ще възрази или ще приеме, защото Ани скочи:
– Не! Не си давай билета! Твой късмет си е! Чакай, трябва да имам някой и друг лев в джобовете!
Докато казваше всичко това, Ани измъкна две монети по един лев и ги подаде на хазяйката. След като тя си тръгна, Ина връчи със сериозен жест билета на Ани и каза:
– Твой е! Утре даже е тегленето на тиража. Да не забравиш да го провериш!
– Неее- отново опит за възражение- Не знаеш какво ти носи. Късметът си е твой!
– Късметът ми е, че си платих наема. – Ина пъхна билета в джоба на якето й. – Поне тази грижа ми отпадна. Хайде, време е за наздраве!
***
„Странна вечер… за улегнал човек като мен… който трудно променя навици… да пия вино с мила проститутка… да бъбрим, сякаш се познаваме от години… да спя в нейното легло… и което е още по- странно- да се чувствам добре…”
С тези мисли Ани бързо потъна в дълбок сън.
„Странна вечер… за човек, за когото всяка вечер е различна… да бъбря приятелски с жена… да легнем заедно… и което е още по- странно- да се чувствам като по- малка сестра…”
С тези мисли Ина неусетно заспа.
***
Утрото изпрати жените в различни посоки. Денят беше леко изнервящ за Ани, тъй като показанията в полицията се проточиха, трябваше да обяснява защо не е останала за прегледа в болницата, както би постъпил всеки разумен човек, а е изчезнала, без дори да остави име и телефон, което буди съмнения и допълнителни въпроси… Полицаите все пак бяха любезни. „Как ли ще реагират, ако ги шокирам с обяснението- ами една проститутка ме покани у тях…”- усмивката и търпението, с които Ани говореше, тушираха неясните й обяснения.
Работата в офиса също я погълна и краят на деня неусетно настъпи. Взе якето си и тръгна към асансьора. „Билетът от лотарията! Да не забравя да го проверя! Да видим пък тази вечер какъв ще ми е късметът.”- усмихна се при мисълта за емоциите от предната нощ…
Усмивката все още беше на устните й, когато стигна площадката при асансьора. Мъжът, който чакаше там, също се засмя при вида на жената, навила ръкавите на ризата си, метнала яке през рамо, с насинено око и с безпричинна усмивка на лицето.
„Хм, кой ли е красавецът, който се е „загубил” на нашия етаж? Трябва да проверя при кого е бил…”- усмивката й стана леко кокетна, когато той отвори вратата на асансьора и с поглед я покани да мине първа.
„И парфюмът му е убийствен…”- Ани се облегна на стената, към чаровната усмивка добави леко премрежен поглед.
– Предполагам към партера, нали?
И гласът му беше топъл...
Само кимна, защото всички възможни отговори, които препуснаха през главата й, бяха опити за оригиналност и флирт, което не беше нейния стил.
Два етажа по- надолу равномерният шум на асансьора беше рязко нарушен, токът спря, тясната кабина подскочи и се закова някъде между етажите.
– Ха- ха-ха- смехът беше първата реакция на Ани.- Очертава се още една странна вечер…
– Защо „още една”?
Любопитството на непознатия беше искрено и, както изглеждаше, нямаше нищо против срещу предстоящото чакане… на тъмно…
Преди да отговори, Ани си помисли:
„Няма да мога да си проверя билета… Но явно ТОВА ми е късметът.”
Тагове: крадец, лотариен билет, любов, съдба
